Дясно ОФ или ще се се лутаме ли в мъглата?

Натискът е страхотен. От всякъде – обединение на десните партии, всички срещу тройната коалиция и прочее...
Римляните са имали една правило, което днес на български звучи „Кой има интерес от това?”, а аз бих добавил „Виж кой бие камбаната”.
Повече от очевидно е желанието на повечето избиратели за промяна на управлението и то също очевидно с определен превес на десните възгледи. А това обстоятелство определено е опасно за плуващата по повърхността на политическото блато клоака от политически тарикати.
Опасната промяна не е толкова от очаквано различно политическо поведение, колкото от изхвърлянето от политическата сцена на ключовите играчи, осигуряващи рахатлъка на организираната посткомунистичека мафия. А това ще означава, в условията на силно намесващата се държава, разместване на връзки, разпадане на контакти и схеми, вероятност от стабилизиране на членството на България в НАТО и Европейския съюз. Защото също толкова очевиден е стремежът на все повече млади българи към действително европеизиране на българските институции, политически нрави и правила за пхравене на бизнес.  
И се запява познатия за нас рефрен – обединявайте се за да станете по-силни и за да победите! Всъщност никой не се сеща да припомни историята на един твърде успешен инструмент на комунистите от времето на втората световна война – създаването на ОФ и народните фронтове, чрез които разсипаха десетки държави по света. Трябва да припомним, че комунистическите и левите партии в тези фронтове в началото винаги са били малцинство и винаги са успявали в последствие да завземат отвътре съответното ОФ чрез интриги, вътрешно-партийни битки, разцепления и т.н. Съвсем познати прийоми, а за последните две десетилетия историята на СДС е направо учебник по стратегическо планиране и тактическо приложение на създаване на лесно манипулируемо управляващо мнозинство. Ако се обърне внимание на събитията във всички посткомунистически страни ще се открие странно подобие на политическо коалиране, управление и разпад. И винаги в интерес на бившите комунистически партии. Стремежът е да се забави нормализирането на политическите структури в интерес на създадените мафиотски структури и не по-малко значимото – в интерес на външнополитическото влияние на Русия.  
Така, ако се огледаме кой призовава към обединение на т.н. десни партии: главно бандата на социолозите и политолозите от бившето АОНСУ на БКП/някои от тях дори бяха членове на СДС/ и контролираните от бивши ченгета медии, заедно разбира се с амбициозни, но необразовани журналисти, борещи се за запазване на сутрешните си агитационни предавания в основните телевизионни канали.  
Не остават по-назад и самите т.н. „десни” лидери изиграли пагубна роля за създаването на ясна българска десница във всички събития след 1989г. – от кръглата маса до настоящия момент.
Намират се разбира и достатъчно количество наивни политикани, чието разбиране на политиката е по общоприетото правило, че българинът разбира от всичко, но най-много от политика и футбол.
Като става дума за обединение винаги става дума за обединение на партии. 
Нека погледнем какво е състоянието на т.н партии и то поне на тези, за които ще си спомним с най-малко губене на време да търсим в регистрационните архиви, защото повечето от тях са останали да съществуват само там. Въпреки предприетите ограничения с последните няколко поправки в закона за политическите партии.
СДС – След като СДС беше реформиран и превърнат в партия той постепенно се наложи като основната дясноцентристка партия в България, докато собствените му лидери не го разпиляха, с основна причина - те никога не са били десни политици, но да се правят на такива им беше поръчал главния реформатор на БКП – другарят Андрей Луканов. 
В настоящия момент СДС остава все пак най-автентичната дясна партия в България, като се има предвид, че повечето от изкуствените патици го напуснаха, а особено след излизането на Иван Костов, в съюза започна да се осъзнава ново поколение политици с ясно съвременно разбиране за дясна политика.
На тези избори СДС има реалния шанс да се възроди като лидер на дясното политическо въжделение чрез осъзнаване на направените пропуски и грешки, чрез ясно дефинирана бъдеща политика и поведение. Вижда се нарастващото очакване след промяна на ръководството, което може да прерастне в доверие, ако се покаже и политическа зрялост, а не се върви по утъпканите пътеки на политическите компромиси, не се влиза в рамките на познатите политически капани, нито се подтичава под изтъркани лозунги и обещания.

ДСБ – партията, която много по-вярно щеше да звучи като „Костов”. Това е най-дясната партия на думи и програма от регистрираните партии България. Тя обаче се състои основно от верни послушници на Командира израстнали политически в сянката му по време на неговото управление. Това е и партията на хората, яхнали недоволството от Виденовото управление и сгромолясали българската десница до жалките прагове на бариерата за влизане в парламента. Нейни привърженици остават все по-малко хора, основно носталгично мечтаещи за уж отстраняването на БКП от власт. Всъщност тогавашното управление постигна успехи, особено в онази част от действията на тогавашното ОДС, която беше по предписание на МВФ и Европейката десница. Но това е тема, която ще бъде предемет на отделни разсъждения.
Бързото стопяване на авторитета „Костов” се дължи основно на осъзнаването на онова, което кабинетите „Костов” свършиха по време на мандата на ОДС – изоставяне интересите на дясно ориентираните и гласувалите за ОДС избиратели, създаването на съвременната организирана икономическа мафия чрез прехвърляне на собствеността на бившата комунистическа номенклатура, установяването на политическата корупция като основен инструмент за разпределение на блага и пазари.  
 Останалите т.н. десни партии трудно могат да се открият в който и да е град на България, освен по време на избори – местни или законодателни и то чрез активността на платени агитатори. Огледайте се около себе си и няма да намерите нищо. Не ги познават дори местните медии. Знаят се само техните лидери, показвани по централните телевизионни канали. Такива са „Новото време”, „Гергьов ден”, т.н „Ред, законност и справедливост”, скоросъздадената „Българска нова демокрация”. Още по-трагично е положението на другите отцепници от СДС – партията на Софиянски, чието име дори никой не помни, така и приятелите на иначе бодрия Бакърджиев.
Към тях по инерция се пришива някогашната Демократическа партия и група верни на Анастасия земеделци. Всъщност тези последните са толкова десни, колкото екватора минава през полюсите. Единственото им положително качество е, че наистина са последователни противници на БКП и наследници, че изповядват и отстояват основните демократични ценности, но това в никакъв случай не е достатъчно да се приеме, че са дясно-центристи.
Има разбира се и още мераклии за подтичване към „голямата дясна коалиция” ще ги познаем по призивите за обединение.
Всъщност чрез голямото обединение се цели не промяната, а запазване на политическото статукво на отделни лица, обслужвали и обслужващи бившата комунистическа номенклатура и корумпираната част от съвремените бизнес структури.
В целия този ажиотаж на дясното „обединение” не се говори за нищо друго освен непрекъснатите пазарлъци, броене на гласове и мандати, предположения за създаване на правителства и всякакви още безполезни дискусии. Изгубва се основния и важен дебат за това какво и как десницата ще го прави, ако спечели изборите. Изгубва се дискусията за важните за избирателите ежедневни и предстоящи проблеми.За тяхна сметка се бръщолевят общи грандиозни обещания и повтарят известни послания за принципи, програми...
 В крайна сметка поредното разочарование и въздържане от избори се подготвя внимателно и последователно. Мъглата над дясното става все по-гъста и лепкава.
Ще излезе ли СДС на слънце? А заедно с него и хората на истинската десница?
Следващите дни са решаващи.

Кризата, разгледана като шанс

Глобалната криза е факт, факт е, че в България вече започва да се усеща – особено след големия медиен шум, който в повечето случаи помага за раздухване на паниката, отколкото до търсене на разумните решения. Известно е, че в случай на кризи единствено хладнокръвието и разумът помагат за преориентация и поне намаляване на част от последствията, ако не пълното им избягване.
Характерът на кризата е такъв, че засягането на българската финансова система е по-скоро рефлекция на всичко, което се случва на големите финансови пазари и презапасяванета на неопитните български играчи на родната българска борса.
И така какви са сериозните последствия от кризата, поне това, което се проявява до момента и какво ние, в България получаваме от това?
На първо масто е сривът на цените на основните енергийни ресурси и основни суровини като стоманата, медта и т.н., респективно производните продукти.Като общ резултат намаляване на цените почти във всички области на търговския обмен. Този резултат несъмнено ще удря големите производители, които неизбежно ще „стегнат коланите” и по същество ще натоварят с резултатите от кризата обикновения консуматор.
Какъв обаче е ефектът за България? Очевидно сривът на цените ще се отрази положително най-вече на нерешения проблем с лошия търговски баланс, който поредица от правителства не могат и не желаят да се справят /някои от тях дори не знаят как/. По простата причина, че по-големият срив в цените е именно на суровините, които България внася, а не толкова на стоки, които България изнася. При всеобщо познатото несъответствие между вноса и износа – то изказаното съображение не изисква специални разчети, за да бъде доказано.
На второ място несъмнения ефект е свиването на инвестиции, а като резултат намяляване на външните инвестиции за България. Ако обаче анализираме инвестициите в България по–детайлно, то ще се разбере,че голяма част от тях имат чисто спекулативен характер в недвижимо имущество и строителство, които самите българи трябва да платят, а външните играчи да отнесат печалбите. Например, ако през 1999г. инвестициите в недвижими имоти са били 10 пъти по-малко от инвестциите в индустрията, то през 2007 година вече са повече, дори при голямото нарастване на инвестициите в енергетиката. 
Това разбира се е рискът от участието в отворения пазар и собствената ни незаангажираност, както и небрежност към собствените ни ресурси, неоъзнатата роля на т.н. едри собственици в България за участие и подкрепа на националните интереси. Трябва ли обаче да се вайкаме от този спад на подобни инвестиции? Те независимо, че нямат пряко действие за повишаване ефективността на българската икономика /като разширяване на производство и технологично осъвършенстване/все пак раздвижват оборотите на производства, свързани със строителството.
Този спад на инвестиции може за бъде компенсиран с мултиплициращ резултат, ако повишим рязко използваемостта на европейките структурни фондове, колкото и в настоящия момент да изглежда невъзможно на фона на шумния провал на действащото правителство; колкото и скептицизъм да поражда опитът на предишните в използването на предприсъединителните програми –между 20-30% в различи периоди.
Използването на тези фондове би означавало при големия спад на цените повече километри магистрали, повече инфраструктура, повече нормализирана околна среда, повече земеделие и животновъдство, преработваща индустрия.
В България има достатъчно празни ниши и възможности за инвестиране именно в сферата на производствата, като земеделието и животновъдството са „неразорана нива”. Като допълнение се добавя общия недостиг на качествена селскостопанска продукция в световен мащаб, дори при добрите през тази година реколти в зърнопроизводството.
Инвестиране в индустрия също е възможна, въпреки пропуснатото време, главно по-вина на днешните управляващи, които по стратегически причини и русофилство не допуснаха европейски и американски инвестиции /разпространяваната легенда, че реформите са съсипали военната индустрия, машиностроенето и други развити на времето производства са една голяма лъжа/.
 В този момент може би ще прозвучи невероятно, но възможноста да се появят нов тип чуждестранни инвестиции е напълно реалистична. Намаляването на цените на стоките в глобален мащаб неизбежно ще принуди търсене на решения за намаляване на производствените разходи и изнасяне на производства в „по-евтините” държави. Не е случайно, че самият Европейският съюз тръгва към намаляване на данъчното бреме. Други основни разходи обаче като заплати и амортизации не могат да бъдат намялявани с подобни бързи решения. И това обстоятелство е вторият шанс на България след пропуснатите възможности от 90-те години, когато чуждестранните инвеститори биваха прогонвани поради течащото у нас преразпределение на собствеността. 
Логиката произлиза от логиката на естествената пазарния реакция и характера на финансовата криза днес. Кризата определено не е криза на свръхпроизводството. Което означава, че търсенето ще продължи и големите проиводители ще търсят начин да произвеждат при ниски цени. А това би могло да върне поне част от изгубените инвистиции в по-сериозната индустрия.  
Тези предпоставки могат да останат за пореден път една наимна мечта, но могат и да бъдат използвани, ако се работи разумно. Несъмнено ролята на управляващото мнозинство е решаваща. Сегашното е отчайващо некомпетентно, а при условиянта на продължаващото разяждане от корупция не може да се очаква нищо друго освен сериозни опасности за българскта икономика. Доброто е, че в скоро време предстоят избори и несъмнено ще има промени в мнозинството. 

Какво да се направи?

1. За европейските структурни фондове.

Главната причина за слабата успеваемост в използването на фондовете е липсата на качествени проекти. Поредица от правителства от Виденов насам без изключение не разбират и не успяват да планират добре подготовката и реализацията на добри и качествени проекти. Не защото няма добри идеи, а защото неправилно се разпределят разходите в целия инвестиционен процес. 

На първо място се подценява процесът на проучване и поектиране в идейна фаза. Преобладава мнението, че може да се мине с минимални разходи и основно на ниво чиновници и специалисти в министерствата, където практически има най-малко специалисти. Това е порочен остатък от времето на централизирото управление, когато всички се оправяше в следващите фази – технически проект и работно проектиране - за това и при разпределение на хонорарите в проектирането основите разходи се дават именно в тези фази. 

В пазарни условия обаче тежестта е във фазата на проучването и идейното проектиране, където се изяснява напълно ефективността и определят главните технологични решения.
Не може да се очаква привличането на 10-тина милиарда евро за две-три години без в проучване и проектиране да се вложат поне 3-4% от очакваната стойност на капиталните вложения само за проучване и идейно проектиране. В средите на чиновниците и политиците преобладава не знайно откъде наложеното разбиране, че проектирането не надхвърля по стойност 1-3% за проектиране въобще. Естествено гоненето на ниска стойнст на праектирането води до необмислени и повъхностно обмислени решения и в крайна сметка некачествени проекти, които не намират подкрепа в Европейската комисия. Липсва систематизирано представяне на проектите, липса на модерни и ефективни технологии.

На второ място е процесът на провеждане на процедурите по обществените поръчки.Преобладава мнението, че корупцията е основната причина за провала и всички усилия се насочват към административно и полицейско решение, като се набляга на весмогъщия контрол, който сам по себе си само премества центъра на корупционната практика и преразпределя потоците на корупционните пари вместо се превръща в бариера и ограничител. Никой не се хваща да промени самите процедури така, че резултатите да бъдат положителни, дори и при наличието на желание за корупция. Обяснението, че в обществените поръчки се прилагат европейски процедури е и вярно и невярно. Вярно е дотолкова, че наистина повечето от процедурите са по европейски модел. Невярното обече е в това, че се пропускат някои на пръв поглед дребни подробности и това, че има различни процедури, в зависимост от конкретните условия на проектите, както и в зависимост от целта, коато се преследва със съответния проект.

Като един от най-лесните инструменти за промяна в тези процедури е промяна на системата за оценка на офертите, като най-голяма тежест в коефициентите се даде не на цената, а на техническото решение и размерът на експлоатационните разходи за поериод поне от 10 години. Заедно с това се регламентират отговорностите на съответния изпълнител през този експлоатационен период в случай на невярна информация по време на оферирането, съответно спечелването на търг за конкретния проект. 
Несъмнено нвъваеждането на повече видимост при представянето на офертите и обявяването на определени параматри в момента на представянето ще намали възможностите за задкулисни тарикатлъци и провеждането на пазарлъци, които в крайна сметка облагодетелствато корумпираните политици и изпълнители на проектите.

Третия път несъмнено е оглеждане и подмяна на административния състав, управляващ процесите, като се заменят с квалифицирани инженери с опит. Наивно е да се се очаква, че добрият мениджър по принцип може да управлява инженерни проекти. Примерът с агенцията по пътищата е повече от показателен. Не става дума за обиждане на мениджърите, но много по-лесно, евтино и бързо е да се квалифицира един инженер в администриране, отколкото един добър администратор в инженер с практика.  

2.За чисто пазарното инвестиране

На първо място е избистрянето на ясна стратегия какво може, какво се иска и какво може да се подкрепи на палитическо равнище, щото бизнесът да бъде наясно какво българите искат като развитие през следващите десетилетия.
Отговорът на тези три въпроса трябва да бъде безусловно даден не от политическите партии, а от частния предприемачески интерес. Тогава тези отговори ще бъдат верни и с дълготраен ефект. 
Сегашните управляващи не са способни да направят каквото и да била, въпреки, че по природа си падат именно по стратегиите. Работата е там, че те не разбират пазара, влагат в идеите несъвместима с правилата на пазара намеса на държавата и като резултата вземат грешни решения. Ярък пример за това е проектът за втора ядрена централа в Белене. Тук не става дума за критика на идеята да има втора ядрена централа, а за това, че намесата на държавата и политиците водят до блокиране на инвестицията поради погрешни процедури и предпоставки.
Т.е. политиците трябва да предприемат онова, което се препоръча от предприемачите – привлекателни облекчения за инвеститорите /не разбира се смешното предложение на президента-ловец-бракониер за облекчение на рускитте инвеститори/. 
България има нужда ито високо технологично инвестиране, а не от остаряли производства и олигархичен грабеж. Заедно с това ще дойдат сигурните доставки и пазари, които не реагират по прищявката на един или друг путин, а от логиката на пазарният и инвеститорски интерес.
Българските предприемачи могат да се огледат и поканят партньори не чрез политическото лобиране, а по своя инициатива на основата на добре разработени идеи не само за проекти с бърза възвръщаемост, но и такива с дългосрочна ефективност.

Такива условия има в добивната промишленост. България разполага с някои ценни русурсои, които отдавна са изчерпани в Европа, които тя набавя от далечни страни и именно в аспекта на на намалаване на себестойността на продукцията е привлекателна като място за инвестиране.

До момента все още не е реализиран нито един проект за технологичен парк. Сега в тези условия на криза на доверието и търсене на ниските разходи тук, в България условията са едни от най-добрите – стига някой да го разбере. 

Несъмнено може да се направи опит за възраждане и на изгубени производства.

Както при всяка криза има губещи, но има и печелещи. Ние, Българите нямаме особено голям опит в намирането на печелещата стратегия. Губим в решаващите моменти, главно поради емоционални и „пристрастренчески” причини. 

Казват, че птичето на късмета не каца на рамото два пъти. Има обаче едно случайно обстоятелство, което противоречи на тази умна приказка – България е на пътя на прелетните птици и те щат не щат кацат по-често у нас. Въпросът е да не ги прогоним. Нещо, което умеем за съжаление добре.