ПРОДЪЛЖЕНИЕТО

Това е втората част от разговора

ОТНОВО ЗА КОНСТИТУЦИЯТА

Това е разговор с Бойко Станкушев, веднага след изборите.
Темата продължава.

ЗАЩО СЕ НУЖДАЕМ ОТ НОВА КОНСТИТУЦИЯ - ТРИ ПРИЧИНИ

Конституцията на една държава е нейният най-важен механизъм, осигуряващ условията за напредъка на нацията и най-важното – благоденствието на хората.

Действащата българска конституция беше приета уж с такива намерения. Действителността обаче доказа друго – България остава на опашката на реформиращите се посткомунистически държави, въпреки началните обнадеждващи прогнози на мнозинството от чужди наблюдатели, експерти и политици. Тези надежди не само не се потвърдиха – все по-чести стават песимистичните очаквания, а най-важното е, че Българите не се чувстват удовлетворени нито от работата на държавните институции, нито от собственото си бедно битие, още по-малко от неясните перспективи за бъдещето. Обстоятелства, които не се нуждаят от специална обосновка.
Надеждите една или друга магия да „оправят положението” не водят до нищо друго, освен поредното разочарование и поредната криза, въпреки временните изблици на ентусиазъм и мобилизация, частични успехи, но и бързо връщане назад. 
Причините за това са уж известни, критиките към политическата система и партии също, критиките и опитите за корекция на Конституцията отдавна са налице, но желаната промяна не се получава в темповете, които хората искат.

1. Настоящата Конституция стана продължител на Държавата, която управлява своите граждани, независимо от приетите основни постулати за свобода и права. Гражданите, обаче останаха подчинени на институциите, вместо да се получи точно обратното. И това се използва от която и да е партия, взела властта по привидно демократичен начин. Дори успешно управлявалите бързо губят опора и доверието на населението, ставайки жертва на същия държавен механизъм, който уж управляват или поне се стремят да управляват. Простото обяснение и обвинение към съответната партия е достатъчно за поредните избори, но не решава основния проблем на хората – да имат възможност свободно да развиват своята инициатива, като тази свобода се гарантира от институциите, а не да ѝ се пречи. 
Това няма да се реши само с реформа на съдебната система. Колкото и работеща да е тя, няма да успее да се справи съз защитата на гражданите, ако останалите държавни институции продължават да се усещат като началници, а не като обслужващи суверена на властта – гражданите на Република България. 
Единственото възможно бързо решение е преосмисляне на механизма на работа на държавните институции и промяна на техните правомощия чрез конституцията. 
Това означава такава конституция, която да гарантира, че ГРАЖДАНИНЪТ е над държавата, а не обратното. Тогава ще намерят място онези форми на гражданско участие в управлението, което обичаме да наричаме граждански контрол, и което въпреки частичните си завоевания, остава все още блян. Това в настоящата Конституция го няма и с никакви частични поправки няма да се случи.  
 

2. Очевидно е неподреденото решение за функциите, правата и отговорността на изпълнителната и законодателната власти. Повече от 20 години сме свидетели на неефективност и безотговорност на управлението, формален контрол от страна на Народното събрание без никакви конкретни резултати, като изключим отчайващия спадащ авторитет на най-важната институция, според действащата Конституция – българския парламент и избранниците на нацията в него. Смешно е да се смята, че с решаване на проблема с гласуването, авторитетът на парламента ще се повиши. Очевидно той не работи не по тази причина. Ако работата беше качествена – никой нямаше да забележи кой с колко и какви карти гласува в залата. Какво от това, че те ще бъдат там и ще натискат различните копчета, по командата на един или друг партиен началник! Въвеждането на каквито и да са административни мерки няма да реши неразборията, а ще влоши още повече резултатите, защото не бюрокрацията трябва да управлява, а реално свободни и отговорни представители на нацията. Само тогава партийните лидери ще бъдат принудени да се съобразяват с народното представителство, а не обратното. Промяната на устройството на и правата на народното представителство ще принуди и политическите партии да се променят и станат действителни изразители на проектите и идеите, които уж представляват.

Липсата на гарантирани права на местно и регионално равнище пречат за решаване на най-важните проблеми на гражданиете, чиито проблеми потъват в централната администрация и остават там, докато мухлясат. Териториалното деление на страната продължава да остава в допотопния неефективен за управление модел още от времето на първите кризи на социалистическото управление. След като поредица от политически партии не решават проблемите със закон, то явно е, че въпросът трябва да реши от поредно Велико народно събрание, което да формулира ясно местното и регионално управление и го гарантира срещу стремящата да обсеби всичко централна изпълнителна власт. Това, между другото ще развърже и много проблеми, свързани с интеграцията с Европейския съюз, като дори ще допринесе за адно от най-големите качества на свободата – ще създаде условия за своеобразна конкуренция /в добрия смисъл/ за по-бърз напредък.  

По подобен начин стоят нещата и с изпълнителната власт. Държавата има нужда от ефективна администрация с ниски разходи, бърза реакция на актуалните проблеми и лесни и бързи решения. Което означава, че конституцията трябва да гарантира срещу прищевките на една или друга конюнктюрна партия, придобила властта временно. 

3. Прословутата неефективност на правораздаването в България. Безкрайните обсъждания и спорове за промените в съдебната система вероятно са додеяли дори на партньорите ни в Европа. Има един крещящ проблем – каквото и да се прави, съдебната система остава под контрола на партийните интереси, за съжаление вече и на организираната престъпност. Единственото възможна промяна е коренна промяна на системата, колкото и страшна да ни се струва, колкото и скъпа да изглежда. Съдебната система трябва да премине под прекия контрол на ГРАЖДАНИТЕ, което ще рече съдилищата да станат избираеми, да се промени и досегашната система на съдебни заседатели. Днес съществуващите партии няма да направят необходимите промени заради ежедневните интереси на тази или онази групировка – била тя икономическа или административна. Това означава промяна на статута на съдилищата, преосмисляне на правата и задълженията на вътрешно министерство и прокуратура. А това може да се случи само чрез промяна на действащата Конституция.
България може да се промени само чрез промяна на устройството на властите и техните взаимозависимости, а не чрез козметика, лично обаяние и благи надежди.  

За ДС

Това е първата част на подготвена поредица за ДС в предаването на re:tv.
Предаването обаче беше спряно. Вероятно всички се досещат защо.

АГЕНТ ГОЦЕ ИГРАЕ ЗА ОЛИГАРХИЯТА

  Мажоритарните избори са модерна тема. А за Първанов постоянен рефрен, който повтаря при всеки удобен случай.
Изборните техники не са познати за избирателя по простата причина, че политиката по принцип не му е по сърце вече твърде много години. За успокоение на българите, тези техники не се познават и от мнозинството от избирателите по света, така че той не би следвало да се чувства неудобно от подобно незнание.
Кризата на политическата система в България вече почти пълни 20-години след 10-ти ноември естествено предразполага към по-лесното приемане на привидно примамливи идеи, които по правило се оказват лъжливи. Като се започне с обещанията на СДС/ОДС, благите послания на БСП, омагьосващите, но откровени лъжи на Сакскобурготски и се стигне до безпардонния популизъм на Първанов. Като този, последният, за съжаление получи шанса да го прави най-дълго.
След като катонепрекъснато ставаме свидетели на посредствеността, която е захлупила като огромно мръсно и мазно петно политическата среда, съвсем естествено е надеждата изборът на личностите да изглежда примамлив. По простата причина, че избирателят е приел, че са му виновни партиите. Непрекъснатото внушение за вината на партиите дава резултат. Без никой да се замисля, че всъщност за тази боза има конкретни отговорни лица и всъщност те са виновните, а не партиите по принцип.
Съвременната демокрация се гради на принципа на партийното многообразие и състезание, и всички останали измислици, поне за сега, са обикновена глупост. Такава глупост са и внушенията за надпартийно, експертно правителство или каквато и да е друга измислица. Защото управлението е политика и няма такива експерти, които да са „независими” поне от собствените си политически пристрастия, които всеки нормален човек има без да членува в която и да е партия. Най-голямата глупост е да се очаква, че някакви граждански организации /в никакъв случай не омаловажавам дейността на тези организации в онази им мисия, която всяка една от тях и приела за себе си/ ще могат да излъчат управленски екип и да упражняват контрол върху парламента. Подобни идеи са чиста проба марксизъм-ленинизъм, според който след възцаряването на комунизма и отмирането на класовата борба трябваше да се възцари някакво комунистическо безпартийно гражданско общество. 
Гражданското общество в демокрацията, няма нищо общо с комунистичеката цел, но днешните социалисти разбират под същото понятие онова – марксистко-ленинското.
Но, да се върнем на изборите. Мажоритарните избори са най-несправедливите избори, които са измислени в политическата игра. Защото позволяват неравномерно представителство и твърде много възможности на управляващите да нагласят избирателните райони по начин, който удовлетворява единствено самите тях. Само при мажоритарните избори с по-малко спечелени гласове можеш да спечелиш изборите /Справка – Джордж Буш за І-вия му мандат и редица случаи във Франция/ На прост език казано, БСП и ДПС така ще разпределят избирателните райони, че да осигурят мнозинството си в повечето от тях, а с това и мнозинството в следващото народно събрание. Особено в настоящия момент при липса на изразено назмощие на друга партия /преднината на ГЕРБ не осигурява такова надмощие, което с хитро подреждане на избирателните райони да не може да бъде елиминирано. Именно това иска АГЕНТ ГОЦЕ. А не да бъдат избирани личности.
Всъщност Гоце стреля в няколко цели и случаят му предоставя печеливш резултат във всички случаи, ако мажоритарните избори бъдат въведени.
1.Запазване на ядрото от сегашната управляваща коалиция за още един мандат, като се увеличат ключовите позиции контролирани лично от него в парламент и правителство.
2. Пренареждане на основните играчи в БСП и подчиняване на цялата партия, което евентуално гарантира на Първанов премиерски пост след изтичане на мандата му или дори по-рано и провеждане на предсрочни избори за президент. 
3. В случай на провал в първите две цели, то избор на достатъчно депутати, които най-сетне основат негова лична партия, осигурят контролираща поиция за бъдещо мнозинство и самият Първанов поеме по пътя на Путин.
Защо при приемане на мажоритарна избирателна система Първанов ще осъществи поне един от горните варианти?
Защото една от най-големите слабости на мажоритарните избори е, че най-лесно осигуряват купуването на гласове без това да изглежда нито морално, нито законово нарушение. 
Какви са основните лостове за провеждането на кампания при мажоритарни избори:
1. Участие в медии – електронни и печатни. Съвременните медии могат да направят така, че чрез масирани внушения и реклама да бъде представен за ангел и най-големия престъпник, съответно той да бъде избран мажоритарно. Да, но тази реклама струва все по-скъпо и може да бъде платена само от два вида структури в България – партиите и олигархията.
Дори всички останали записали се кандидати да са по-свестни от този, човека на олигархията, то избирателите нямат да имат дори шанса да го разберат. Защото всички качествени кандидати няма да получат достъп да медиите по причина на недостиг на пари. За това по-горе казах, че купуването на изборите ще стане законно и дори привидно морално оправдано.  
2. Активисти. Партиите, дори по-малките имат хора. Хора, които да правят кампания, обучени добре или зле, но все пак добре познаващи „правенето” на изборите. А партиите ще подкрепят своите кандидатури, не на т.н. личности.
Кой друг може да осигури достатъчно активисти за кампания – олигарсите. Срещу заплащане. За онези, които те, олигарсите представят за личности.
Какво правят кандидатите личности в през това време? Ами нищо, освен на кварталната сбирка да оплюят мажоритарната система.  
 Като добавка предимство на партиите и олигарсите пред т.н.личности се явява още едно важно обстоятелство. В случая: най-голям работодател в България отново се явяват партиите и и олигарсите. Първите, защото контролират държавната администрация и служби.
Вторите – защото контролират управляващите в момента партии и в добавка огромен брой работници в контролираните от тях предприятия.
Това е истината за мажоритарните избори. А всички лелеяни мечти за избор на личности са красив блян, мираж или сън.
Мажоритарни избори се провеждат в страни, където има твърде много свобода, гарантирана не само от закона, но от самите общества, традиции и морал.
Да те действат добре в някои случаи – главно във Франция, Обединеното кралство и САЩ, но са твърде спицифични и отговарят на традиции от по няколко века. Не бива да се забравя, че тези именно три страни са създали, направили и упражняват съвременната демокрация. Там, при тях условията са различни от векове – като се започне от общественото структуриране, мине се през натрупаните и укрепнали традиции, отчете се неприкосновеността на свободата, неприкосновеността на частната инициатива, и се стигне да натрупаната естествена селекция на можещите, мъдрите и достойни представители. 
Агент Гоце играе „демократ”. Връща избирателния закон с предизвестен край – БСП и ДПС ще го претласуват. Нещата са договорени – връщането е заради играта, заради „образът на Президента”.
Мажоритарните избори имат много привърженици сред образованите хора, които очакват именно те да „пренаредят” политическата система. Това обаче няма и не може да се случи. Кризата в България не е в системата. Кризата е на партиите в България.
Когато у нас се появи истински демократична партия, създадена чрез естествено събиране на съмишленици, а не чрез „социална генетика” и подставени лидери, когато тази партия покаже с поведението си модел на демократично управление вътре сред своите членове – тогава ще се приеме и демократичен закон за изборите. Това става в онези страни, чиито модел искаме да копираме. 

ДЕСНИЯТ ИЗБОР НЯМА ДА СЕ СЪСТОИ

Някога по времето но комунизма един човек отишъл да си купи яйца. Влязъл в гастронома и започнал да избира. Продавачът го сепнал „Ей, какво правиш?”, „Искам 10 яйца и си избирам”, отговорил човекът. „Не може!” била строгата реплика. „Как така? Аз народни представители избирам, та едни яйца ли да нямам право да избера?”. Продавачът му подал един плик с яйца и му казал: „Ето ти десет яйца – избери си десет. Нали искаш да е както на изборите!”
Така и с изборите за десни народни представители стана. Но не във времето на комунизма, а по времето но „европеизма”, не преди 1989-та, а в 2009-та.
Иска десният избирател да си избере десните си представители, но другарите от АОНСУ му опаковаха какво да избира. Не дай Бог десният избирател да откаже – тогава насреща му ще се усмихне хитро Станишев – „Е, драги десни избирателю, разбра ли, че НИЕ сме на всеки километър? Това е то демокрацията. Имаш право да избираш. Както беше още по времето на Тато!”
Трудно е да се обясни на хора с болшевишки манталитет и най-естественото. Сега вече можем само да теоретизираме, какво би станало, ако ...нещата бяха следвали естествения си път. Следвайки най-нормалното – всеки да гласува за онази дясна партия, която одобрява, а след това в парламента да се намери онзи консенсус, който да доведе до разумно и добро управление. Вероятно и по-голямо представителство на десните би се постигнало, но не така мислят „социалните инженери”. Няма социологически инструмент, който да прогнозира с достоверност ефекта от създаването на предизборни коалиции, освен в периоди на крещяща криза, какъвто беше случая през 1997 год. Тогава изводите бяха, че ОДС е магията, която спечели изборите, а истината е, че избирателите бяха в безизходица и гласуваха против БСП. Спечелилите тогава отдадоха целия успех единствено на собствените си действия, без никога да направят спокоен и разумен анализ на рузултатите. Едно от обстоятелствата, което в последващи времена ги доведе до сегашното им състояние на борба за прескачане на изборната бариера. 
И тъй като тази година е година на Дарвин /200 години от рождението му/, не е лошо да припомним неговият основен извод – естественият подбор води до усъвършенстване, до развитие на по-добрия вид. Така и човекът се е появил. Вярно е, че от времето на Дарвин твърде много хора се опитват да променят естествения ход на нещата, но тъй като това все пак са хора, може да се приеме, че тези им опити са естественото развитие на човека.
Не така обаче стои въпросът с политическото социално инжерество и генетика. Нашите, български експиременталисти упорито отказват дясното да се развива по естествен път и непрекъснато ни приготвят поредното си творение, което да облечем в мандат на „народния” вот. Поредната дясна коялиция е новият експеримент, който трябва да спре естественото отмиране на недействителните десни.
Никой не може и не бива да отрича полезните неща, които ОДС свърши, но в същото време поредният грешен извод е, че реминисценцията на ОДС днес ще изиграе същия ефект. Най-малкото, което се забравя е, че ГЕРБ ще бъде носител на мандат, а не едва прехвърлилата бариерата коалиция на СДС-ДСБ. Голямата надежда остава ЕНП да катализира и регулира отношенията, но всичко това е само предположения. Те стават още по-несигурни, ако в коалицията се включат предизборно и вредните /за дясното пространство/ формирования като т.н.БНД и Новото време и цяла сюрия „присъдружни” партии-файтони. 
Защото, ако Костов и компания все пак са свършили нещо полезно за България, то споменатите две партии нямат подобни заслуги, освен личния принос на Кошлуков в събитията около 10-ти ноември 1989-та. Не и неговите „другарчета”, които бяха вкарани в парламента от Сакскобурготски и най-голямото, което свършиха е играта на карти с известния по онова време бос на мафията Иван Тодоров-Доктора. За приносът им към присвояването на имоти, което Сакскобурготски извърши няма нужда да се обсъжда. Групата на Свинаров, според самите костовисти беше за прокурор, така, че едва ли ще успеят да убедят десния избирател в полезността на „топлите” днешни отношения. Две годишното участие на компанията Свинаров-Панайотов в тройната коалиция е ясно доказателство за безпринципното им участие в политиката. Ако приемем, че това твърдение не е вярно, то следва, че са бавноразвиващи се – цели 6 години им бяха нужни да разберат какво правят Сакскобурготски, Доган и БСП.
Какво най-важно не направиха Костов и ОДС:
1. Не отвориха досиетата на ДС – още повече, направиха всичко възможно да имитират отварянето им и да блокират процеса с няколко отворени досиета. Костов назначи Бонев за министър на МВР и той си свърши работата перфектно. Малко по-късно Бонев направи необходимото за свалянето на Петър Стоянов.
2. Не потърсиха отговорност от правителството на Виденов за огромните финансови загуби. Нищо. Просто прикриха всички виновни.
3. Не направиха нищо за създаване на работеща съдебна система в България. Самият Костов назначи един болен човек за Главен прокурор.
4. Не направиха нищо за създаване на почтен и независим от БСП бизнес. 
Какво „лошо” направиха Костов и ОДС:
1. Още по време на първото си участие в правителството на Попов, Костов разреши противозаконно отварянето на казина, които станаха по-късно основните центрове на зараждащата се мафия.
2. Ако по времето на Беров се роди организираната престъпност, то Костов създаде олигархията. Как? Чрез приватизацията извършена от него, която беше подобрен вид на грабителството от времето на Виденов, наречено „масова приватизация”.
3. Създаде законът за компесаторките, чрез който бившите комунисти ограбиха онова, което по времето на сталинизма бащите им не бяха успели да направят. И така за дълъг период се ликвидира възможността на българите с нормален произход да укрепнат икономически. За да се установи властта на олигарсите.
4. Отново чрез приватизацията предаде енергетиката в ръцете на руските олигарси, което направи България напълно зависима от руските интереси на Балканите.
И двата списъка могат да бъдат продължени значително, но нека оставим допълненията на читателите, и се върнем на темата за изборите.
Най-лошото, което се случи с „обяздването” на дясното пространство, е че отново се отложи промяната, наречена сполучливо преди години от Надежда Михайлова „отваряне на прозорците”. Нужното за десницата пречистване и обновление няма да се състои. Не само като представителство в парламента, но още по-лошо – като участие в управлението, доколкото Б.Б. им позволи. 
Новите лица от ДСБ наистина привличат симпатии, но по-задълбоченото вглеждане открива повече хъс към властта, площадни лозунги и прекалено самочувствие, отколкото знания и ясни алтернативни политики. 
Несъмнено сключването на коалицията е премерен ход в условията очакванията на народ, който уважава единството, чиято родословна легенда е основана на силата на Кубратовата мъдрост. Народ, който е записал надслов на своя парламент „Обединението прави силата” не може да не изпитва тежнение към своята дълбока същност. Всичко това е така, но в целият стремеж към обединение, легендите и принципите имат значение съвсем в различно от ценностите на демокрацията и различието в съвременния политически живот. Защото онова обединение е в смисъла на националните идеали и стремежи, а различието в демокрацията осигурява напредъка и естествения подбор – подобно на онзи на Дарвин.
Пак в традициите на чисто българските нрави, от Европа се изсипват „мъдри съветници” от народната партия, които многогласово хвалят единството, без да изясняват, че в собствените им страни подобни предизборни коалиции не се случват – нито във Франция /където дори се допусна на на първи тур на президентски избори да има двама кандидати на голистката партия –Жак Ширак и Едуар Баладюр/, нито в Германия /където християндемократите загубиха мнозинството си, но поради липса на дясно ОФ/, нито в Обединеното кралство, нито в която и да е друга европейска държава.  
Десният избирател най-вероятно ще отиде за гъби, защото при тях поне има възможност да избира. Без опасност от отравяния, защото, той, десният избирател е знаещ.
Пишейки тези редове си припомням и края на вица от началото. Прибрал се човекът с избраните му яйца в къщи и решил да направи омлет. Чупил яйцата едно по-едно и ги хвърлял отвратен от миризмата...Оказали се запъртъци. 

Дясно ОФ или ще се се лутаме ли в мъглата?

Натискът е страхотен. От всякъде – обединение на десните партии, всички срещу тройната коалиция и прочее...
Римляните са имали една правило, което днес на български звучи „Кой има интерес от това?”, а аз бих добавил „Виж кой бие камбаната”.
Повече от очевидно е желанието на повечето избиратели за промяна на управлението и то също очевидно с определен превес на десните възгледи. А това обстоятелство определено е опасно за плуващата по повърхността на политическото блато клоака от политически тарикати.
Опасната промяна не е толкова от очаквано различно политическо поведение, колкото от изхвърлянето от политическата сцена на ключовите играчи, осигуряващи рахатлъка на организираната посткомунистичека мафия. А това ще означава, в условията на силно намесващата се държава, разместване на връзки, разпадане на контакти и схеми, вероятност от стабилизиране на членството на България в НАТО и Европейския съюз. Защото също толкова очевиден е стремежът на все повече млади българи към действително европеизиране на българските институции, политически нрави и правила за пхравене на бизнес.  
И се запява познатия за нас рефрен – обединявайте се за да станете по-силни и за да победите! Всъщност никой не се сеща да припомни историята на един твърде успешен инструмент на комунистите от времето на втората световна война – създаването на ОФ и народните фронтове, чрез които разсипаха десетки държави по света. Трябва да припомним, че комунистическите и левите партии в тези фронтове в началото винаги са били малцинство и винаги са успявали в последствие да завземат отвътре съответното ОФ чрез интриги, вътрешно-партийни битки, разцепления и т.н. Съвсем познати прийоми, а за последните две десетилетия историята на СДС е направо учебник по стратегическо планиране и тактическо приложение на създаване на лесно манипулируемо управляващо мнозинство. Ако се обърне внимание на събитията във всички посткомунистически страни ще се открие странно подобие на политическо коалиране, управление и разпад. И винаги в интерес на бившите комунистически партии. Стремежът е да се забави нормализирането на политическите структури в интерес на създадените мафиотски структури и не по-малко значимото – в интерес на външнополитическото влияние на Русия.  
Така, ако се огледаме кой призовава към обединение на т.н. десни партии: главно бандата на социолозите и политолозите от бившето АОНСУ на БКП/някои от тях дори бяха членове на СДС/ и контролираните от бивши ченгета медии, заедно разбира се с амбициозни, но необразовани журналисти, борещи се за запазване на сутрешните си агитационни предавания в основните телевизионни канали.  
Не остават по-назад и самите т.н. „десни” лидери изиграли пагубна роля за създаването на ясна българска десница във всички събития след 1989г. – от кръглата маса до настоящия момент.
Намират се разбира и достатъчно количество наивни политикани, чието разбиране на политиката е по общоприетото правило, че българинът разбира от всичко, но най-много от политика и футбол.
Като става дума за обединение винаги става дума за обединение на партии. 
Нека погледнем какво е състоянието на т.н партии и то поне на тези, за които ще си спомним с най-малко губене на време да търсим в регистрационните архиви, защото повечето от тях са останали да съществуват само там. Въпреки предприетите ограничения с последните няколко поправки в закона за политическите партии.
СДС – След като СДС беше реформиран и превърнат в партия той постепенно се наложи като основната дясноцентристка партия в България, докато собствените му лидери не го разпиляха, с основна причина - те никога не са били десни политици, но да се правят на такива им беше поръчал главния реформатор на БКП – другарят Андрей Луканов. 
В настоящия момент СДС остава все пак най-автентичната дясна партия в България, като се има предвид, че повечето от изкуствените патици го напуснаха, а особено след излизането на Иван Костов, в съюза започна да се осъзнава ново поколение политици с ясно съвременно разбиране за дясна политика.
На тези избори СДС има реалния шанс да се възроди като лидер на дясното политическо въжделение чрез осъзнаване на направените пропуски и грешки, чрез ясно дефинирана бъдеща политика и поведение. Вижда се нарастващото очакване след промяна на ръководството, което може да прерастне в доверие, ако се покаже и политическа зрялост, а не се върви по утъпканите пътеки на политическите компромиси, не се влиза в рамките на познатите политически капани, нито се подтичава под изтъркани лозунги и обещания.

ДСБ – партията, която много по-вярно щеше да звучи като „Костов”. Това е най-дясната партия на думи и програма от регистрираните партии България. Тя обаче се състои основно от верни послушници на Командира израстнали политически в сянката му по време на неговото управление. Това е и партията на хората, яхнали недоволството от Виденовото управление и сгромолясали българската десница до жалките прагове на бариерата за влизане в парламента. Нейни привърженици остават все по-малко хора, основно носталгично мечтаещи за уж отстраняването на БКП от власт. Всъщност тогавашното управление постигна успехи, особено в онази част от действията на тогавашното ОДС, която беше по предписание на МВФ и Европейката десница. Но това е тема, която ще бъде предемет на отделни разсъждения.
Бързото стопяване на авторитета „Костов” се дължи основно на осъзнаването на онова, което кабинетите „Костов” свършиха по време на мандата на ОДС – изоставяне интересите на дясно ориентираните и гласувалите за ОДС избиратели, създаването на съвременната организирана икономическа мафия чрез прехвърляне на собствеността на бившата комунистическа номенклатура, установяването на политическата корупция като основен инструмент за разпределение на блага и пазари.  
 Останалите т.н. десни партии трудно могат да се открият в който и да е град на България, освен по време на избори – местни или законодателни и то чрез активността на платени агитатори. Огледайте се около себе си и няма да намерите нищо. Не ги познават дори местните медии. Знаят се само техните лидери, показвани по централните телевизионни канали. Такива са „Новото време”, „Гергьов ден”, т.н „Ред, законност и справедливост”, скоросъздадената „Българска нова демокрация”. Още по-трагично е положението на другите отцепници от СДС – партията на Софиянски, чието име дори никой не помни, така и приятелите на иначе бодрия Бакърджиев.
Към тях по инерция се пришива някогашната Демократическа партия и група верни на Анастасия земеделци. Всъщност тези последните са толкова десни, колкото екватора минава през полюсите. Единственото им положително качество е, че наистина са последователни противници на БКП и наследници, че изповядват и отстояват основните демократични ценности, но това в никакъв случай не е достатъчно да се приеме, че са дясно-центристи.
Има разбира се и още мераклии за подтичване към „голямата дясна коалиция” ще ги познаем по призивите за обединение.
Всъщност чрез голямото обединение се цели не промяната, а запазване на политическото статукво на отделни лица, обслужвали и обслужващи бившата комунистическа номенклатура и корумпираната част от съвремените бизнес структури.
В целия този ажиотаж на дясното „обединение” не се говори за нищо друго освен непрекъснатите пазарлъци, броене на гласове и мандати, предположения за създаване на правителства и всякакви още безполезни дискусии. Изгубва се основния и важен дебат за това какво и как десницата ще го прави, ако спечели изборите. Изгубва се дискусията за важните за избирателите ежедневни и предстоящи проблеми.За тяхна сметка се бръщолевят общи грандиозни обещания и повтарят известни послания за принципи, програми...
 В крайна сметка поредното разочарование и въздържане от избори се подготвя внимателно и последователно. Мъглата над дясното става все по-гъста и лепкава.
Ще излезе ли СДС на слънце? А заедно с него и хората на истинската десница?
Следващите дни са решаващи.

Кризата, разгледана като шанс

Глобалната криза е факт, факт е, че в България вече започва да се усеща – особено след големия медиен шум, който в повечето случаи помага за раздухване на паниката, отколкото до търсене на разумните решения. Известно е, че в случай на кризи единствено хладнокръвието и разумът помагат за преориентация и поне намаляване на част от последствията, ако не пълното им избягване.
Характерът на кризата е такъв, че засягането на българската финансова система е по-скоро рефлекция на всичко, което се случва на големите финансови пазари и презапасяванета на неопитните български играчи на родната българска борса.
И така какви са сериозните последствия от кризата, поне това, което се проявява до момента и какво ние, в България получаваме от това?
На първо масто е сривът на цените на основните енергийни ресурси и основни суровини като стоманата, медта и т.н., респективно производните продукти.Като общ резултат намаляване на цените почти във всички области на търговския обмен. Този резултат несъмнено ще удря големите производители, които неизбежно ще „стегнат коланите” и по същество ще натоварят с резултатите от кризата обикновения консуматор.
Какъв обаче е ефектът за България? Очевидно сривът на цените ще се отрази положително най-вече на нерешения проблем с лошия търговски баланс, който поредица от правителства не могат и не желаят да се справят /някои от тях дори не знаят как/. По простата причина, че по-големият срив в цените е именно на суровините, които България внася, а не толкова на стоки, които България изнася. При всеобщо познатото несъответствие между вноса и износа – то изказаното съображение не изисква специални разчети, за да бъде доказано.
На второ място несъмнения ефект е свиването на инвестиции, а като резултат намяляване на външните инвестиции за България. Ако обаче анализираме инвестициите в България по–детайлно, то ще се разбере,че голяма част от тях имат чисто спекулативен характер в недвижимо имущество и строителство, които самите българи трябва да платят, а външните играчи да отнесат печалбите. Например, ако през 1999г. инвестициите в недвижими имоти са били 10 пъти по-малко от инвестциите в индустрията, то през 2007 година вече са повече, дори при голямото нарастване на инвестициите в енергетиката. 
Това разбира се е рискът от участието в отворения пазар и собствената ни незаангажираност, както и небрежност към собствените ни ресурси, неоъзнатата роля на т.н. едри собственици в България за участие и подкрепа на националните интереси. Трябва ли обаче да се вайкаме от този спад на подобни инвестиции? Те независимо, че нямат пряко действие за повишаване ефективността на българската икономика /като разширяване на производство и технологично осъвършенстване/все пак раздвижват оборотите на производства, свързани със строителството.
Този спад на инвестиции може за бъде компенсиран с мултиплициращ резултат, ако повишим рязко използваемостта на европейките структурни фондове, колкото и в настоящия момент да изглежда невъзможно на фона на шумния провал на действащото правителство; колкото и скептицизъм да поражда опитът на предишните в използването на предприсъединителните програми –между 20-30% в различи периоди.
Използването на тези фондове би означавало при големия спад на цените повече километри магистрали, повече инфраструктура, повече нормализирана околна среда, повече земеделие и животновъдство, преработваща индустрия.
В България има достатъчно празни ниши и възможности за инвестиране именно в сферата на производствата, като земеделието и животновъдството са „неразорана нива”. Като допълнение се добавя общия недостиг на качествена селскостопанска продукция в световен мащаб, дори при добрите през тази година реколти в зърнопроизводството.
Инвестиране в индустрия също е възможна, въпреки пропуснатото време, главно по-вина на днешните управляващи, които по стратегически причини и русофилство не допуснаха европейски и американски инвестиции /разпространяваната легенда, че реформите са съсипали военната индустрия, машиностроенето и други развити на времето производства са една голяма лъжа/.
 В този момент може би ще прозвучи невероятно, но възможноста да се появят нов тип чуждестранни инвестиции е напълно реалистична. Намаляването на цените на стоките в глобален мащаб неизбежно ще принуди търсене на решения за намаляване на производствените разходи и изнасяне на производства в „по-евтините” държави. Не е случайно, че самият Европейският съюз тръгва към намаляване на данъчното бреме. Други основни разходи обаче като заплати и амортизации не могат да бъдат намялявани с подобни бързи решения. И това обстоятелство е вторият шанс на България след пропуснатите възможности от 90-те години, когато чуждестранните инвеститори биваха прогонвани поради течащото у нас преразпределение на собствеността. 
Логиката произлиза от логиката на естествената пазарния реакция и характера на финансовата криза днес. Кризата определено не е криза на свръхпроизводството. Което означава, че търсенето ще продължи и големите проиводители ще търсят начин да произвеждат при ниски цени. А това би могло да върне поне част от изгубените инвистиции в по-сериозната индустрия.  
Тези предпоставки могат да останат за пореден път една наимна мечта, но могат и да бъдат използвани, ако се работи разумно. Несъмнено ролята на управляващото мнозинство е решаваща. Сегашното е отчайващо некомпетентно, а при условиянта на продължаващото разяждане от корупция не може да се очаква нищо друго освен сериозни опасности за българскта икономика. Доброто е, че в скоро време предстоят избори и несъмнено ще има промени в мнозинството. 

Какво да се направи?

1. За европейските структурни фондове.

Главната причина за слабата успеваемост в използването на фондовете е липсата на качествени проекти. Поредица от правителства от Виденов насам без изключение не разбират и не успяват да планират добре подготовката и реализацията на добри и качествени проекти. Не защото няма добри идеи, а защото неправилно се разпределят разходите в целия инвестиционен процес. 

На първо място се подценява процесът на проучване и поектиране в идейна фаза. Преобладава мнението, че може да се мине с минимални разходи и основно на ниво чиновници и специалисти в министерствата, където практически има най-малко специалисти. Това е порочен остатък от времето на централизирото управление, когато всички се оправяше в следващите фази – технически проект и работно проектиране - за това и при разпределение на хонорарите в проектирането основите разходи се дават именно в тези фази. 

В пазарни условия обаче тежестта е във фазата на проучването и идейното проектиране, където се изяснява напълно ефективността и определят главните технологични решения.
Не може да се очаква привличането на 10-тина милиарда евро за две-три години без в проучване и проектиране да се вложат поне 3-4% от очакваната стойност на капиталните вложения само за проучване и идейно проектиране. В средите на чиновниците и политиците преобладава не знайно откъде наложеното разбиране, че проектирането не надхвърля по стойност 1-3% за проектиране въобще. Естествено гоненето на ниска стойнст на праектирането води до необмислени и повъхностно обмислени решения и в крайна сметка некачествени проекти, които не намират подкрепа в Европейската комисия. Липсва систематизирано представяне на проектите, липса на модерни и ефективни технологии.

На второ място е процесът на провеждане на процедурите по обществените поръчки.Преобладава мнението, че корупцията е основната причина за провала и всички усилия се насочват към административно и полицейско решение, като се набляга на весмогъщия контрол, който сам по себе си само премества центъра на корупционната практика и преразпределя потоците на корупционните пари вместо се превръща в бариера и ограничител. Никой не се хваща да промени самите процедури така, че резултатите да бъдат положителни, дори и при наличието на желание за корупция. Обяснението, че в обществените поръчки се прилагат европейски процедури е и вярно и невярно. Вярно е дотолкова, че наистина повечето от процедурите са по европейски модел. Невярното обече е в това, че се пропускат някои на пръв поглед дребни подробности и това, че има различни процедури, в зависимост от конкретните условия на проектите, както и в зависимост от целта, коато се преследва със съответния проект.

Като един от най-лесните инструменти за промяна в тези процедури е промяна на системата за оценка на офертите, като най-голяма тежест в коефициентите се даде не на цената, а на техническото решение и размерът на експлоатационните разходи за поериод поне от 10 години. Заедно с това се регламентират отговорностите на съответния изпълнител през този експлоатационен период в случай на невярна информация по време на оферирането, съответно спечелването на търг за конкретния проект. 
Несъмнено нвъваеждането на повече видимост при представянето на офертите и обявяването на определени параматри в момента на представянето ще намали възможностите за задкулисни тарикатлъци и провеждането на пазарлъци, които в крайна сметка облагодетелствато корумпираните политици и изпълнители на проектите.

Третия път несъмнено е оглеждане и подмяна на административния състав, управляващ процесите, като се заменят с квалифицирани инженери с опит. Наивно е да се се очаква, че добрият мениджър по принцип може да управлява инженерни проекти. Примерът с агенцията по пътищата е повече от показателен. Не става дума за обиждане на мениджърите, но много по-лесно, евтино и бързо е да се квалифицира един инженер в администриране, отколкото един добър администратор в инженер с практика.  

2.За чисто пазарното инвестиране

На първо място е избистрянето на ясна стратегия какво може, какво се иска и какво може да се подкрепи на палитическо равнище, щото бизнесът да бъде наясно какво българите искат като развитие през следващите десетилетия.
Отговорът на тези три въпроса трябва да бъде безусловно даден не от политическите партии, а от частния предприемачески интерес. Тогава тези отговори ще бъдат верни и с дълготраен ефект. 
Сегашните управляващи не са способни да направят каквото и да била, въпреки, че по природа си падат именно по стратегиите. Работата е там, че те не разбират пазара, влагат в идеите несъвместима с правилата на пазара намеса на държавата и като резултата вземат грешни решения. Ярък пример за това е проектът за втора ядрена централа в Белене. Тук не става дума за критика на идеята да има втора ядрена централа, а за това, че намесата на държавата и политиците водят до блокиране на инвестицията поради погрешни процедури и предпоставки.
Т.е. политиците трябва да предприемат онова, което се препоръча от предприемачите – привлекателни облекчения за инвеститорите /не разбира се смешното предложение на президента-ловец-бракониер за облекчение на рускитте инвеститори/. 
България има нужда ито високо технологично инвестиране, а не от остаряли производства и олигархичен грабеж. Заедно с това ще дойдат сигурните доставки и пазари, които не реагират по прищявката на един или друг путин, а от логиката на пазарният и инвеститорски интерес.
Българските предприемачи могат да се огледат и поканят партньори не чрез политическото лобиране, а по своя инициатива на основата на добре разработени идеи не само за проекти с бърза възвръщаемост, но и такива с дългосрочна ефективност.

Такива условия има в добивната промишленост. България разполага с някои ценни русурсои, които отдавна са изчерпани в Европа, които тя набавя от далечни страни и именно в аспекта на на намалаване на себестойността на продукцията е привлекателна като място за инвестиране.

До момента все още не е реализиран нито един проект за технологичен парк. Сега в тези условия на криза на доверието и търсене на ниските разходи тук, в България условията са едни от най-добрите – стига някой да го разбере. 

Несъмнено може да се направи опит за възраждане и на изгубени производства.

Както при всяка криза има губещи, но има и печелещи. Ние, Българите нямаме особено голям опит в намирането на печелещата стратегия. Губим в решаващите моменти, главно поради емоционални и „пристрастренчески” причини. 

Казват, че птичето на късмета не каца на рамото два пъти. Има обаче едно случайно обстоятелство, което противоречи на тази умна приказка – България е на пътя на прелетните птици и те щат не щат кацат по-често у нас. Въпросът е да не ги прогоним. Нещо, което умеем за съжаление добре.